А свободата, Санчо, е на върха на копието… или на езика
Не отидох на учителския събор. Не се върша на воин, просто съм развил усет към режисираните спектакли. Чета усещания и разбирам, че там учителите са били като в клетка. Лъскава, в каквато всекидневно демонстрират опитомените канарчета. Мария Николова споделя, че не са позволили плаката и, леко сериозен. В гнездото на опитомените канари провокации не се позволяват. Като споделям провокации, имам поради провоакции първо към нас самите. Във ФБ още стои профилната фотография на Мария с жълтия афиш, на който с явен шрифт написа: „ Реформата зависи от учителите “. Констатация сякаш простичка, а в действителност страховита като импортирана бомба в зала „ Арена Армеец “. Плашеща, тъй като нашата промяна е зачената в кабинети и спусната за осъществяване на опитомения преподавател. Обратно на свободния зов на Мария. Четох словата от събора, пробвах се да вникна в думите. Пак дъвка – рестарт на образованието, ново начало, народен приоритет. В един конформистки пост прочетох, че съборът е демонстрация на изтънчен усет и почитание към учителя. Съмнявам се. Няма да подхващам към този момент известните рефрени за скапаните от път учители, доведени с единствената цел да изпълнят една огромна зала или свръх, за взискателната селекция от единствено 8 изявления всред 12 000 участвали.
Съборът е среща, която допуска полемика, полярни отзиви, конфликт на позиции, които намират пресечни точки и потребни решения. Представяте ли си тези 12 000 учители какво колосално количество сила „ инжектират “ всекидневно в своите урочни занимания? И същият този енергиен ураган, изхарчен с цел да постави старта на една чиновнически писана промяна. Да, Мария, промяната се прави от учители. Дори силата на единствено тези 12 000, канализирана вярно, е задоволителна във всяка посока. Учителят няма потребност от почитание под формата на този събор, с неговите платени зрелища. Уважението трябваше да стартира първоначално със ценене на учителския глас при създаването на новия закон и на всеки от детайлите на промяната. Не е почитание, а някак обидно е да събереш многохилядна интелигенция, с цел да и кажеш, че и подаряваш закон и хрумвания за рестарт на системата. После осем безвредни изявления и очакване за бурни овации. Спомням си едно политическо заседание в Ловешко. След края на кандидатските експозета залата зададе въпроси – малко, само че пиперливи. След един къс и обезпокоен отговор, водещият се провикна: „ Бе, стига сте питали, че тези зад завесата към този момент мажат цигулките “. И се стартира забавление с музика и танци, както си му е реда. Не знам за какво времето отдадено на Рачков, Мария и „ Легендите “ ми припомня на тази селска преживелица.
За медиите, които вменяват на обществото отзиви, съборът е създал битови вести – усилват учителските заплати с 10% и парите за класните със значимата петолевка. Ако съм елементарен жител, ще изпадна в неразбиране, що се троши толкова пара за незначителни вести. Прочетох и чух значително отзиви на участвали в залата. Обобщеният изказ се подрежда в този словоред: „ Хапнахме, пийнахме студена вода, попяхме, повярвахме на обещания и се прибрахме с проблемите, с които дойдохме “.
Точно на тези проблеми и глождещи въпроси им е мястото на един същински събор. Тази промяна дава ли ни ефикасни принадлежности да преодолеем сериозно спадналата мотивация на учениците? Съдържа ли новият закон и нови правила за дисциплиниране на образователния развой? Сълзливото почитание дали се съпровожда от решителни ограничения за запазване на учителя от физически и нравствени похищения? Прокламираните нови способи обезпечени ли са със модерна квалификационна философия? Докога образованието ще бъде народен приоритет със непретенциозно финансиране? Предвиждат ли се стратегии за рационализация на учебните заведения и образователния развой в сходство с галопиращите технологии? Ще влязат ли професионалните гимназии в заводските цехове и бизнес офисите? Защото съборът е място, където се приказва за същинските проблеми и се оферират други възможности за тяхното решение.
Преди девет години тъкмо такава многохилядна учителска маса изиска и почувства свободата. Пълнеше площади, носеше разноцветни и дръзки плакати и даваше естрада на всеки глас от тълпата. Властта се криееше. Учителите бяхме мощ. След девет години властта още веднъж се одързости да събере хиляди учители. Прибра плакатите и съгласува изявленията. Нарече го събор.
А свободата, Санчо, е на върха на копието… или на езика.
Автор: Иво Райнов, преподавател
Гимназия с преподаване на непознати езици „ Екзарх Йосиф I “ гр. Ловеч
Инфо: www.eratosten.wordpress.com
